Идеята на Димитър Шишманов намира реализация след 10г в условията на освободена България, когато бележитият букурещки българин Димитър Хадживасилев прави едно голямо парично дарение. Този възрожденец, щедър патриот и благодетел, е роден в Букурещ през 1814г в семейството на двама свищовлии Марюця Цанкова  и Хаджи Васил Станкович. Първоначалното си образование той получава в едно от букурещките народни училища, защото там е нямало българско. Вероятно там са го учели известни елински учители, като Върдалаха който е учел Петър Берон. [20,19] В него освен румънски Димитър Хадживасилев, изучава и гръцки. Тъй като е старателен и прилежен ученик, той бързо овладява всички техни форми, които ползва в деловата си търговска дейност. Заедно с тези езици изучава по свое желание и майчиния си език в тогавашната му книжовна форма. С него без да се срамува като някои емигранти, той си служи с гордост в общуването със своите сънародници. Освен с български език, неговите родители го запознават с българските народни песни и обичаи, в които чувствителният юноша долавя мъката на един народ, а легендите за непримирими войводи и храбри хайдути закърмили в него истински български дух. Така чрез родителите си Димитър Хадживасилев живее с тъгите и съдбините на България.

Висше образование не получава, но вродената му любознателност, интелигентност, стремеж към просвета и нравствено усъвършенстване го приобщава към една висока култура.Тези познания по-късно го издигат не само в търговските среди, но и сред българската родолюбива емиграция.

Хаджи Васил Станкович посвещава сина си в потомствения за рода занаят - търговия с кожи. [3,стр.117] Тази търговия привлича любознателния младеж и скоро той дори поема търговските дела на баща си. Когато става добър търговец, Димитър Хадживасилев разширява още повече търговията си със Западна Европа. Същевременно той се ориентира и към Русия, където намира в лицето на някои одески и московски търговци на кожи ценни делови партньори.

Междувременно през 1841г Димитър Хадживасилев решава да се ожени за г-ца Александрина Пенчева, дъщеря на българин в Букурещ. Тя винаги е била в подкрепа на мъжа си за общонародни и полезни дела, но се измъчвали от обстоятелството, че Бог не ги е дарил с деца. [20, стр. 19]

 1. Закупуване на доходоносни мушии (земи), с които Димитър Хадживасилев става крупен земевладелец.

През 1852г находчивият търговец започнал да се занимава с още по-доходоносни сделки-закупуване и препродаване на земи. Предпоставка за тези изгодни сделки е разгуления живот на румънските чокои (земевладелци), които предпочитали да живеят разкошно в Западноевропейските градове, и то главно в Париж. Те прахосвали безразсъдно своите пори във всевъзможни развлечения. Така изпаднали в дългове и продали на безценица приходоносните си чифлици. През 1852г съобразителният Димитър Хадживасиле закупил някои от тези мушии. Благодарение на тяхното добро използване, успял да реализира от тях големи печалби, които го превърнали в крупен земевладелец. [12,стр.23]

Богатството не убива честността му и не изпепелява чувствата му за морална и материална подкрепа. Печеленето на пари не се превръща в самоцел. Скъперничеството - тази характерна за българската буржоазия черта е чужда на  Димитър Хадживасилев.

 2. Участието на дарителя в “Българската добродетелна дружина”, “Атенаул ромън” и ”Българското дружество за разпространение на полезни знания”.

Като истински патриотичен българин и човек с възрожденски плам в душата Димитър Хадживасилев разбира тенденциите на преломната епоха, в която живее. През 1853г  той участва в борбите на народа за просвета. Една година по-късно, образуваното от заможни родолюбци “Патриотично общество в Букурещ”, прераства в “Българска добродетелна дружина”. В нейния състав влизали различни родолюбци в това число и Д. Хадживасилев като главен дарител и ревностен крепител. С неговата щедра материална помощ организацията осъществява много от просветителските си начинания като издава вестници, книги и преиздава нравствена брошура на Васил Станкович –“Покръстването на едного свещеника Исидин или началото на Християнството събрано от Е. Илияда” [20,стр.11] в книгопечатницата на Йосиф Копайнига през 1845г един екземпляр от нея, в който личи любовта към народа и грижите им за народната просвета, се пази в ПБЧ “Еленка и Кирил Д Аврамови” под инвентарен №282. Голямо впечатление ми направиха трите предговора с които бащата и синът изразяват своята делова реч чрез семейна кореспонденция. Първият е от сина, с обръщение “Високо почитаеми мой родителю”, с който синът подканва баща си да преведе брошурата.

Вторият е от бащата в който, след обръщение “Прелюбезни мой сине” х. Васил Станкович напомня за старостта си чрез поговорката “Дух бодър…плът же немощна”, но все пак вярва, че ще му стигнат силите щом делото е за “Отечеството наше”.

Третият е на бащата с които предизвиква българския народ да се просвети и да достигне другите народи [12, стр.21].

Според данни на Г. Христов учител от гимназията през 50 годишния юбилеи, Димитър Хадживасилев споделя напълно политиката на добродетелната дружина и надеждата за национално освобождение. Той подписва “програма за политически отношения на сърбо-българите и техните сърдечни отношения”, изготвена от руския посланик в Цариград- граф Игнатиев на 5 април 1867г. Това потвърждава факта, че се е занимавал с политико-обществения живот на България [12,стр. 23].

Допуска се, че е подпомагал с пари въоръжаването на някои от четите преминали през България [12,стр.10] и Каравеловия в. “Свобода” [2]. Той дори имал симпатии към революционните идеи на БРЦК, като подкрепя девиза - “Свобода или смърт” [20,стр.27]. Но класовото и материално положение, както и крайната радикалната програма на българската емиграция не позволявало на Д. Хаджививасилев изцяло да прегърне революционните идеи. Въпреки симпатиите си към тях, той си остава преди всичко просветителски деец на “нородното образование”. Пристрастието си към просветното дело изразява и като един от основните дарители на книжовното дружество “Атенаул ромън” [12,стр.24]. За това свидетелстват златните букви на мраморната плоча, намираща се от лявата страна на входа на учреждението. От това негово дело се вижда, че той е признателен на румънското население, между който се е родил, отраснал, възпитал и спечелил голямо богатство. По този начин той печели благодарността не само на българския, но и на румънския народ, като вплита името си в тяхната културна история.

След 1856г дарителят трябва сам да се справя със собствения си живот без съветите на двамата родители. Умира баща му, а майка му отива да живее в манастира “Псаре” (икона), близо до Букурещ, където остава до края на живото си.

През 1869г умира осиновеният син – Илия от семейството на Севеста и Христаки Павлович. [12, стр.35]

Около 1872г в “Българска добродетелна дружина” се появяват разцепления, който отделят старите българи от младежите. Причините за тях били споровете между членовете къде да бъде седалището на “Българското книжовно дружество”. Посредством Стефан Хаджиенов Панзарян – добър познайник на родолюбеца, той успял да се запознае с “видните членове на тази група”. Д-р Д. Павлович споделя, че Д. Хадживасилев се чувствал доволен сред младежите, “като намирал между тях отзив на своите материални и политически възгледи”. [20,стр.30] В тази среда на млади идеалисти участва в разискването на някои въпроси, отнасящи се до образованието и възпитанието на българския народ. [3, стр. 118] На тази група възрожденецът дарява част от своите доходи, които покриват дейността на новооткритото от тях “Българско дружество за разпространението на полезни знания”. След това издава брошурата “Кирил и Методий - българските просветители” в 1000 екземпляра. [12,стр.24]

Така с практическия си ум и търговски способности той заема почтено място социалната йерархия на българите, живущи в Букурещ. Ползва се с авторитет както сред “добродетелите”, така и сред “лудите глави”, на които с щедрост и ентусиазъм дава своята материална и морална подкрепа.

 3. Дарението - една реализирана мечта.

Тук изпъкват не само неговия благ и тих характер, неговата рядка честност и примерна скромност, но и истинския му патриотичен дух. За него няма по-голяма награда от тази, да влезе достойно с делата си в редовете на своя народ и да остане в паметта на признателното потомство. Такава е била голямата мечта на Д. Хадживасилев. Той чакал само удобния момент, за да може чрез силата на богатствата си, чрез щедри пожертвования да действа за постигането на патриотичната си цел. Заел такова първенство между богатите българи в Букурущ и разбирайки преходността на своя живот, той не можел да остане безучастен към съдбините на поробените си сънародници. Той изразява смисъла на своята благотворителна постъпка чрез думите:

 “Да се учреди в Свищов родното място на родителите ми, едно реално училище или класическа гимназия, в която да се преподава и политическа икономия”.

 Явно е, че е искал учениците, които ще учат в неговото училище, да притежават икономически знания, които неговият баща му предава, и които самия дарител допълва.

Мисълта да съдейства за умствения и културен напредък на България вълнува дълго време патриотичното му сърце. По това време здравето на Д. Хадживасилев се влошава, което го кара да бъде бърз към реализацията на своята мечта, недоверчив и нерешителен към всички. От неговата лична кореспонденция става ясно, че голяма заслуга за реализирането на неговата мечта има д-р Д. Павлович, към когото дарителят изпитва голямо уважение и доверие,и като брат на починалия му – осиновен син Илия. В негово лице Д. Хадживасилев вижда най-големия си приятел.

Затова през лятото на 1882г на връщане от Карслбат, където ходел да лекува влошеното си здраве, минал покрай Свищов и изпратил картичка чрез свищовската параходна станция, в която канел на гости в дома си своя племенник д-р Павлович, тогава окръжен лекар в града. [12,стр.28] Още при първото си гостуване в началото на август Д. Хадживасилев изложил своето желание по следния начин:

“Аз съм решил за сега да отпусна първоначална сума 240 000 златни лв., които да служат за основаване на един фонд на мое име” [3,стр.119].

 В това свое изложение дарителят показва, че разбира проблема за професионалното икономическо образование и цялото му значение за една развиваща се страна. Той също заявил, че ще отпусне още средства за обогатяването на фонда и че няма да има нищо против, ако към този фонд се включат и други родолюбиви българи. Такива дарители на свищовски училища наистина се включват в делото на дарителя.

Набраните средства, Д. Хадживасилев предлага да се оползотворят по най-приходоносен начин, като се вложат в някоя банка с лихва, не по-малко от 10%. Познавайки голямото приходоносно значение на земята от личен опит, той допуска вариант, по който със средствата на фонда да се закупят земи и други недвижими имоти, които да носят печалба.

Д-р Павлович ни е оставил интересен спомен за вълненията на дарителя при тяхната първа среща.

“...В голямото си писмо той изявяваше желанието, щото за започване на работата да се вземе инициативата на самите свищовски граждани, особено когато се иска място от общината, за даване название на училището в негово име… При излагане на това свое желание Д.Хадживасилев се виждаше обзет от грижата, по какъв начин дарението би могло да се постави на здрави и солидни начала, както и бъдещото управление и оползотворяване на фонда. В това отношение той като че се обладаваше от някаква си недоверчивост и се показваше някак нерешителен. Обаче при разни комбинации, които му направих, да изходотайства за делото височайше покровителство на княз Александър той се окуражи и взе окончателно своето решение, да се пристъпи към дело” [12, стр. 30].

Д-р Димитър Павлович държал много на своето мнение - сумата да се преведе наведнъж, като аргументирано убеждава дарителя, че земята в България не може да носи такива приходи. Същевременно деликатно му намеква, че веднъж като се подарява това значи, че дарението се отчуждава от владенията на собственика.

За да осъществи своята задача, Димитър Хадживасилев помолва д-р Д. Павлович да запознае княз Александър с неговото желание. На свой ред дарителя казва на своя приятел - букурещкия българин Марин Петрович да запознае свищовската община и свищовските граждани със своето патриотично намерение, които да определят подходящото място за построяване на сграда на гимназията [12,стр.30]. Той и свищовските дарители (Т. Станчов, Д. Начович, П. Бакарджиев и други) поощрени от д-р Д. Павлович, се обръщат към Д. Хадживасилев в Букурещ с адресно заявление от 30 август 1882г. Те уверяват дарителя, че свищовлии ще отпуснат място за училището и ще го кръстят на негово име, като положат грижи за него и за правилното използване на фонда. В отговор на това заявление родолюбецът изпраща в Свищов дипломатическо писмо наречено “грамота” [15,стр.12], заведено от дипломатическото българско агентство в Букурещ с печат и подпис на агента К. А. Цанков под №721 от 20 септември 1882г [12,стр.30]. В него дарителят казва, че ще отпусне сума, с която да се създаде една “ефория” (фонд) от свищовски граждани. С тази грамота Димитър Хадживасилев показва, че началото на неговото благотворително дело е направено и официално оформено. От писмото се долавя възвишени мисли и чувства, които са вълнували дарителя, когато е направил своето дарение. Той не е мислил за броя и блясъка на своите жълтици или за възхвала на своето име, а за ползата, която ще принесат за народната просвета и за възможността децата на свободна България да имат икономическо образование.

Д-р Д. Павлович успява да си издейства аудиенция при княза, когото запознава с целта на Д. Хадживасилев. Князът възприема идеята на дарителя, съгласява съда да поеме под свое име “височайше покровителство” патриотичното дело и пожелава още тогава да награди с орден родолюбивия българин.

Свищовлии се притеснявали, че няма да могат да изпълнят заветите на дарителя, защото те виждали, че не може да се купуват недвижими имоти, които да носят печалба. Затова те писали до Д. Хадживасилев да внесе чрез Евлоги Георгиев капитала в БНБ в София и да го постави на покровителството на княза. Това писмо било много важно както за оползотворяването на капитала, така и за управлението на училището.

Този начин на действие бил предложен и от д-р Д. Павлович с писмо от 16 ноември 1882г. Това писмо било придружено с проект-чернова, която да послужи на Д. Хадживасилев като образец, когато съставя своето писмо към княза. Обаче Д. Хадживасилев остава непоколебим: за доходността на недвижимите имоти, за внасяне капитала на части, за предварително учредяване на правоспособно настоятелство и за съставяне на учредителен състав. В едно дълго писмо от 25 ноември 1882г той мотивира своето желание.

“В него сякаш се долавяше колебание, нерешителност и външно влияние” - разказва д-р Павлович. [12,стр.32]

 Това дава повод да се заведе кореспонденция между него и свищовската община. Благодарение на тези усилия Д. Хадживасилев приел предложението на свищовлии, за което ги уведомява с писмо от 4 февруари 1893г. В него се съобщава, че той, след като свърши своите преговори, за продажбата на своите имоти ще внесе целия капитал в БНБ чрез Е. Георгиев.

На 30 декември 1882г. свищовският благодетел обяснява своите бъдещи намерения с писмо до д-р Павлович.

“Аз приех с най-голяма радост вашите съвети и ще ги следвам точно според, както ми пишете. Заради това тутакси влязох в споразумение с “някого си”, за да му продам една мушия,…, щом взема парите, ще вложа всичките 240 000 златни лв. при Евлогия, за да бъдат на разположение на Н. В. Княза и по тоя начин да се осигури делото. Тогава ще подпиша прошение, което ще трябва да пратя на Н.В.Княза, за което и вам същевременно ще пиша”. [12, стр.32]

На 4 февруари 1883г Д. Хадживасилев изпраща ново писмо до Свищов, в което споделя трудностите си по продажбата на мушията.

Разрастването на града в търговско отношение убеждава обществото и властта чрез първия български кмет - Димитър Анев, който на 8 февруари 1883г произнесъл реч в подкрепа на идеята на Д. Хадживасилев пред първата сесия на третото Об. Народно Събрание [4,стр.143/144/145]. След дълги и разгорещени дебати Народното Събрание взема решение първото търговско училище да се построи в Свищов, като особен силен аргумент е крупното дарение на Д. Хадживасилев.

На сесията, министърът на просвещението чрез своя заместник Константин Иречек внася предложение за гласуване на бюджетната сума от 6363лв., от която училището да се издържа до края на календарната 1883г. Назначен е и първият учител Йордан Х. Петров, който е упълномощен да управлява училището до идване на титулярен директор, да преподава по математика и английски език.

Няколко месеца по-късно, по предложение на министърът на народното просвещение (Д. Д. Агура) е одобрен с държавен указ №703 представен с доклад №3201 от 6 септември 1883г. “Първият устав за държавно търговско училище” в Свищов [4,стр.269]. С него се поставя основата за уреждане на всички програмни въпроси, свързани с откриването на училището, определят се насоките и задачите му. [20,стр.45] Главната цел на обучението и възпитанието е одобрено в чл. 1 на устава, които гласи “Целта на Търговското училище е да подготвя възпитаниците си за търговско звание”, а в чл. 4 били предвидени предметите за изучаване. Някой от тях са:  бълг. език, математика, право, етика, физика, статистика, счетоводство и др. Отначало курсът на обучение е бил 3 годишен и се приемали ученици с третокласно образование (сега седмокласно).

На 5 ноември 1883г, подтикнат от свищовлии, Д. Хадживасилев се обръща към княз Александър Батемберг с писмо (акт). В него дарителят не само обяснява своя замисъл, но и моли княза да състави специален закон за фонда, а като негов почетен член да бъде д-р Д. Павлович. На другия ден дарителят се обръща към Д. Павлович с писмо, в което с радост съобщава, че е внесъл сумата 240 000 златни лв. чрез Евлоги Георгиев и изпратил писмо до А. Батемберг. Едновременно с това дарителят изпраща до свищовлии препис от  своето писмо с дата 5 ноември 1883г заедно с пълномощно и дипломатическо агентство.

Междувременно за сграда на училището е определена една стара постройка, отпусната от общинското управление на града. На нейното място по-късно е построена днешната красива сграда. Обявено е официално, че търговското училище ще бъде открито на 1 септември 1883г. Записват се около 40 ученика, но учебните занятия не започват. На 25 септември се получава писмо от Министерството на народното просвещение, според което поради невъзможност да се набере подходящ учителски персонал, учебните занятия се отлагат за следващата година, а делата му се предават на окръжния инспектор Т. Шишков. Ето защо за откриване на първото търговско училище се смята датата
1 септември 1884г с директор Н. Красилков и зам. директор - Н. Начевич. Тези двама учители без никакви упътвания поставят основите на търговското професионално образование.

За съжаление на 27.01.1884г, два месеца след като Д. Хадживаслев е дал последните си нареждания около своя благороден акт е починал на 70 години. Той не успява да види реализирането на своята съкровена мечта, но за сметка на това неговото дело било в сигурни ръце. Д-р Д. Павлович и останалите членове на училищното настоятелство полагат големи грижи да осъществят желанието на дарителя.

На 06.09.1884г. Министерството на народното просвещение изпраща първата телеграма, в която се разпределят седмичните часове, а на 10-ти още една телеграма, с която се разпределят учебните часове между Красилников и Начевич.

Предвид настъпилите събития в нова България, изминали 15 месеца, без да се вземат някакви мерки от страна на правителството за развиване на делото. Едва на 05.02.1885г, след многократно ходатайство на упълномощен от д-р Д. Павлович  –  С. Константинов, в София се вземат решителни мерки от страна на правителството. Благодарение на него се регулира капиталът от безсрочен в срочен влог, защото от 26 януари 1884 г, капиталът бил безсрочен и носел само 4% лихва.

През пролетта на 1885г, в училището се назначава учителят Х. Атанасов, известен по-късно под името “дядо Адам”. Именно него можем да смятаме за първия учител, които въвежда двойното счетоводство у нас.

На 5 юли 1885г се съставя височайш указ №79, който утвърждава “Устав за откриване на търговска гимназия под название Димитър Хадживасилев и за уреждане на фонда на гимназия” [12, стр.33]. По предложение на Министерството на народното просвещение, представено с доклад №1928 от 5 юли 1885г. Чрез този устав търговската гимназия започва редовно да функционира.

Малко по-късно се избира училищно настоятелство, състоящо се от свищовли. Това настоятелство се утвърждава с княжески указ под №135 от месец август 1885 г и е съобщено от свищовския управител с предписание от 22 август 1885г. То започва да функционира от 29 февруари 1885г, когато се разпределят постовете на неговите членове. [3,стр.124]

През учебната 1887г се назначават добри учители, които развиват учебната дейност в училището. Едни от тях са: Иван Бояджиев завършил в Анверс, Янко Бишков завършил Роберт - колеж, Лазар Паяков, Златъо Драганов и др.

На 01.09.1887г търговското училище се слива административно със свищовското третокласно училище, а от 01.01.1888г - и финансово, като свищовската община се задължава да изплаща една сума от 5000 лв. за персонал. [20, стр.61]

През учебната 1887-1888 година училището за първи път работи по програма, изработена от учителския съвет и одобрена от Министерство на народното просвещение. Това е първата програма, която се използва за основа на бъдещите програми на училището. В нея личи влиянието на търговските училища от някои европейски държави. През същата година учениците завършили III-ти курс на обучение  за първи път държат зрелостни изпити. Учителският съвет решава да организира първите екскурзии до Русе, Варна, Хасково, Букурещ, Триест, Одеса, Будапеща, Виена и др. Тези екскурзии продължават и днес, като от тях учениците добиват нови знания. По този начин те могат да се запознаят с работата в банкови, индустриални и др. предприятия и да бъдат в контакт с много западноевропейски култури.